Битка
Posted in Картини on януари 31st, 2008Първите няколко дни в цитаделата бяха изпълнени с живот. Огнените се срещаха, разказваха кой къде е бил, как е живял. Виждаше се как годините не са ги пощадили. Нямаше нито един без сива коса, а повечето бяха побелели като планинските върхове наоколо. Опитваха се да не мислят за какво са се събрали. Дните минаваха и скоро една по една хубавите новини отстъпваха място на лошите. От близо хиляда, огнените се бяха стопили на стотина, и което беше още по лошо, малцина можеха да призоват Огъня с пълната му сила. Но връщане назад нямаше, не бе имало от деня, в който бяха положили клетвите си под Огненото сърце, от деня в който вместо кръв в тях потече огън.
И след седмица, когато беше сигурно, че повече няма да се появят, Огнените потеглиха на война. Във всяко село, през което минаваха, хората ги посрещаха със страх и съмнения , но ги изпращаха със сърца изпълнени с надежда. Колоната от конници приличаше на дълга огнена змия, защото всеки конник яздеше кон сътворен от скала и огън, а доспехите им грееха с огъня на слънцето.
Преходът им траеше дълго, но след себе си оставяха следа от надежда и хора готови да грабнат оръжие, когато кралят дойдеше с войската, за да пресрещне завоевателя. Това бе последната лоша новина за Огнените, те не можеха да победят, те бяха дошли за да забавят огромната армия, за да вселят страх в сърцето и, но едва ли някой от тях щеше да оцелее. На излизане от планината все по често и по често се срещаха изоставени села, хората бяха предупредени за нашественика и се бяха укрили, изгаряйки всичко след себе си. Когато врагът стигнеше до тук, щеше да завари само прах и пепел.
Няколко дни след това Огнените срещнаха първия си противник - малък разузнавателен отряд. Преди дори да се усетят, разузнавачите бяха избити до крак, без никакви загуби от страна на халите. Следващите два отряда имаха същата съдба. От третия имаше няколко оцелели. Всеки един от Огнените си отдъхна, следващата битка щеше да е последната. Императорът нямаше да жертва повече разузнавачи. Щяха да се срещнат на полето пред първите склонове на планината. Тук нямаше удобни проходи, където огнените да удържат многобройния си противник. Единственият им шанс беше да ужилят колкото се може повече от противниковата армия и да купят колкото могат повече време за армията на краля.
В деня на битката халите се бяха строили срещу противника. Тънка червена линия, срещу огромна сива маса. Нямаше смисъл от преговори, Огнените бяха от легендите, никой нямаше да ги вземе на сериозно само от приказки, не и сега, не и на това място.
Стотината просто препуснаха към врага. Малко преди сблъсъка, линията се превърна в ъгъл, а ъгълът се вряза дълбоко в противниковата маса, зад тях оставаха само трупове. След по-малко от десет минути групата огнени беше в средата на противника, и то само с няколко загуби. Но конницата не може да препуска вечно. За по малко от минута оцелелите Огнени се спешиха и образуваха кръг два концентрични кръга, един от Огнени един от трупове. Настъпиха няколко мига затишие. Противниковите войници бяха свидетели на почти свръх естествени умения. За няколко минути стотици от техните бяха убити на цената на двама или трима от халите. Огнените знаеха, че само инерцията може да им помогне в този момент. Кръгът се разцепи на две и всеки се вряза наново в противниковата армия. Всеки от тези кръгове на свой ред се раздели. По малките кръгове се сляха отново. Тази тактика не даваше на противника възможност да се осъзнае и прегрупира, но въпреки това на мястото на всеки кръг оставаха по една две хали, чиито огнени доспехи бавно угасваха. Може би всичко би свършило още тогава, ако това не бяха Огнените. Пламъкът от всяка убита хала се пренасяше на оцелелите и за всеки един паднал останалите придобиваха повече и повече сила. След половин час само един кръг хали беше останал, но всяка една хала там беше гигант, изтъкан от почти чист огън. Самото им присъствие всяваше ужас. Това реши изхода на битката. Противникът се пречупи и тръгна да бяга. Огнените не можеха да направят нищо друго, още малко и елитните войници на императора щяха да се намесят, всяка следваща смърт би била напразна. Всеки един от тях вдигна глава към небето и в миг се превърна в пепел.
Три дни отне на императора да организирал армията си и вече беше късно. Планинският крал беше пристигнал и укрепил основните проходи. След няколко неуспешни битки императора се оттегли, за да не се върне никога.
Седмици след това в малкото планинско селце кацна един змей. Хората го заобиколиха и засипаха с въпроси, какво е станало по света, как живеят другите хора в планината. И макар змеят да беше дошъл само заради една статуя, той остана няколко дни в селото за да разкаже на всички за войната, за войската на краля, за селяните като тях, които застанали рамо до рамо с кралските войници. И за Огнените, които били там, и със огнената си кръв откупили времето за краля и неговата армия.
След като свърши разказа си, змеят внимателно взе статуята, поклони се дълбоко на скулптора и отлетя.
А Камен се върна към последния спомен от цитаделата. Как как техният дълг беше изпълнен, как само Огнебран остана, за да намери нови огнени, и как за последен път тяхното заклинание прокънтя в залата на Сърцето:
„Кръв от кръвта, от която е и моята кръв, Огън от огъня, от който е и моят огън, Дългът е изпълнен, битката свърши.
Кръв от кръвта, от която беше моята кръв, Огън от огъня, от който беше моят огън, Битката свърши. Върни ни у дома.”
