Пътят на живота

Първите няколко дни в цитаделата бяха изпълнени с живот. Огнените се срещаха, разказваха кой къде е бил, как е живял. Виждаше се как годините не са ги пощадили. Нямаше нито един без сива коса, а повечето бяха побелели като планинските върхове наоколо. Опитваха се да не мислят за какво са се събрали. Дните минаваха и скоро една по една хубавите новини отстъпваха място на лошите. От близо хиляда, огнените се бяха стопили на стотина, и което беше още по лошо, малцина можеха да призоват Огъня с пълната му сила. Но връщане назад нямаше, не бе имало от деня, в който бяха положили клетвите си под Огненото сърце, от деня в който вместо кръв в тях потече огън.
И след седмица, когато беше сигурно, че повече няма да се появят, Огнените потеглиха на война. Във всяко село, през което минаваха, хората ги посрещаха със страх и съмнения , но ги изпращаха със сърца изпълнени с надежда. Колоната от конници приличаше на дълга огнена змия, защото всеки конник яздеше кон сътворен от скала и огън, а доспехите им грееха с огъня на слънцето.
Преходът им траеше дълго, но след себе си оставяха следа от надежда и хора готови да грабнат оръжие, когато кралят дойдеше с войската, за да пресрещне завоевателя. Това бе последната лоша новина за Огнените, те не можеха да победят, те бяха дошли за да забавят огромната армия, за да вселят страх в сърцето и, но едва ли някой от тях щеше да оцелее. На излизане от планината все по често и по често се срещаха изоставени села, хората бяха предупредени за нашественика и се бяха укрили, изгаряйки всичко след себе си. Когато врагът стигнеше до тук, щеше да завари само прах и пепел.
Няколко дни след това Огнените срещнаха първия си противник – малък разузнавателен отряд. Преди дори да се усетят, разузнавачите бяха избити до крак, без никакви загуби от страна на халите. Следващите два отряда имаха същата съдба. От третия имаше няколко оцелели. Всеки един от Огнените си отдъхна, следващата битка щеше да е последната. Императорът нямаше да жертва повече разузнавачи. Щяха да се срещнат на полето пред първите склонове на планината. Тук нямаше удобни проходи, където огнените да удържат многобройния си противник. Единственият им шанс беше да ужилят колкото се може повече от противниковата армия и да купят колкото могат повече време за армията на краля.
В деня на битката халите се бяха строили срещу противника. Тънка червена линия, срещу огромна сива маса. Нямаше смисъл от преговори, Огнените бяха от легендите, никой нямаше да ги вземе на сериозно само от приказки, не и сега, не и на това място.
Стотината просто препуснаха към врага. Малко преди сблъсъка, линията се превърна в ъгъл, а ъгълът се вряза дълбоко в противниковата маса, зад тях оставаха само трупове. След по-малко от десет минути групата огнени беше в средата на противника, и то само с няколко загуби. Но конницата не може да препуска вечно. За по малко от минута оцелелите Огнени се спешиха и образуваха кръг два концентрични кръга, един от Огнени един от трупове. Настъпиха няколко мига затишие. Противниковите войници бяха свидетели на почти свръх естествени умения. За няколко минути стотици от техните бяха убити на цената на двама или трима от халите. Огнените знаеха, че само инерцията може да им помогне в този момент. Кръгът се разцепи на две и всеки се вряза наново в противниковата армия. Всеки от тези кръгове на свой ред се раздели. По малките кръгове се сляха отново. Тази тактика не даваше на противника възможност да се осъзнае и прегрупира, но въпреки това на мястото на всеки кръг оставаха по една две хали, чиито огнени доспехи бавно угасваха. Може би всичко би свършило още тогава, ако това не бяха Огнените. Пламъкът от всяка убита хала се пренасяше на оцелелите и за всеки един паднал останалите придобиваха повече и повече сила. След половин час само един кръг хали беше останал, но всяка една хала там беше гигант, изтъкан от почти чист огън. Самото им присъствие всяваше ужас. Това реши изхода на битката. Противникът се пречупи и тръгна да бяга. Огнените не можеха да направят нищо друго, още малко и елитните войници на императора щяха да се намесят, всяка следваща смърт би била напразна. Всеки един от тях вдигна глава към небето и в миг се превърна в пепел.

Три дни отне на императора да организирал армията си и вече беше късно. Планинският крал беше пристигнал и укрепил основните проходи. След няколко неуспешни битки императора се оттегли, за да не се върне никога.

Седмици след това в малкото планинско селце кацна един змей. Хората го заобиколиха и засипаха с въпроси, какво е станало по света, как живеят другите хора в планината. И макар змеят да беше дошъл само заради една статуя, той остана няколко дни в селото за да разкаже на всички за войната, за войската на краля, за селяните като тях, които застанали рамо до рамо с кралските войници. И за Огнените, които били там, и със огнената си кръв откупили времето за краля и неговата армия.

След като свърши разказа си, змеят внимателно взе статуята, поклони се дълбоко на скулптора и отлетя.

А Камен се върна към последния спомен от цитаделата. Как как техният дълг беше изпълнен, как само Огнебран остана, за да намери нови огнени, и как за последен път тяхното заклинание прокънтя в залата на Сърцето:
„Кръв от кръвта, от която е и моята кръв, Огън от огъня, от който е и моят огън, Дългът е изпълнен, битката свърши.
Кръв от кръвта, от която беше моята кръв, Огън от огъня, от който беше моят огън, Битката свърши. Върни ни у дома.”

Света е огромен и в него винаги се случват много неща, повечето са обикновенни, като овчарят който прибира овците. Други, като поройният дъжд, могат да променят лицето на света. А понякога съвпадението и обстоятелствата прикриват великите сред обикновенните.

В тази история три неща се случваха едновременно.

Огромна армия напредваше бавно към планините, оставяйки след себе си опустошена земя. Като повечето големи империи и тази се хранеше чрез война. И този път се беше насочила към Планината.

В едно малко селце, с нищо не различаващо се от многобройните малки селца пръснати из планините, Възрастна хала завършваше каменна скулптора. Преди седмици камъкът беше просто едно от много парчета лежащи наоколо, но с всеки изминал ден малки парчета биваха отлюспени за да разкрият приказната форма на змей.

Насред вечно заснежените върхове на планината друга хала бавно се катереше. Той беше започнал своето пътешествие преди седмици, но пътя бе дълъг а и от много време никой не го беше изминавал. Цитаделата на огненото сърце стоеше празна от векове, a сега един от нейните обитатели се завръщаше. Огнебран преодоля последните метри които го разделяха от входа, и си позволи една въздишка на облекчение, от тук нататък каквото трябваше щеше да стане. Бавно се приближи и постави длани върху каменната сфера в центъра на портата. Малки пламъчета пробягаха по ръцете му и се вляха в кристалната ключалка. С всяко пламъче сферата светеше все повече и повече, а в дълбините на цитаделата каменното сърце на огнените бавно се събуждаше.

С първите слънчеви лъчи на новият ден скулптора започна своята работа. Винаги започваше със първите лъчи на слънцето и привършваше една факла след залез слънце. На всеки час оглеждаше своята творба и нанасяше корекци на места които допреди това изглеждаха перфектно. Той работеше независимо от условия и поради това всяка една негова творба изглеждаше като жива независимо при какви условия е поставена.
Всеки път заставаше в двора си и гледаше как слънцето събужда планинските върхове. Спомените винаги идваха, някой път нежелани, друг път посрещани с малко тъга. Широк каменен двор, стотици хали строени и облечени в броня, гледащи как слънцето събужда тяхната планина. И как един от тях стоеше на стъпалата към Залата на сърцето и ги посрещаше с думите:
„Кръв от кръвта от която е и моята кръв…”
Скулптора можеше да усети как огъня отново пламва в него, така както и преди. От много време не беше усещал това чуство и му трябваше секунда преди да разбере какво означава.
„… Огън от огъня от който е и моя огън. Чуйте ме. Време е да изпълним дълга си…” Дълбоко в центъра на цитаделата, застанал пред Сърцето на Огъня. Огнебран повтаряше древните слова. Беше променен, кожените дрехи бяха заменени от метални доспехи, а от гърба му се простираха две огнени крила:
„…Време е огъня да бъде събуден отново.”
Последната сричка не беше още заглъхнала когато халата беше погълната от лумнал огън. Миг след това огънят се вля в каменното сърце, оставяйки Огнебран треперещ от изтощение.

Камен се сбогуваше с приятелите си. Никой от тях не знаеше какво става, халата беше дошъл в кръчмата, поръчал на всички по едно питие и съобщи че заминава за известно време. След това вдигна една наздравица, плати на кръчмаря, и излезе от кръчмата. Той не губеше време, защото със всяка изминала минута само щеше да става все по тежко и по тежко да напусне своя дом. Спря се само за миг на прага на своя дом, защото знаеше че може би е последния път когато влиза там. Когато отново се появи, беше облечен в същата метална броня като Огнебран.

Халата се наведе, взе една изсъхнала пръчка и очерта кръг около себе си:
„Кръв от кръвта от която е и моята кръв, Огън от огъня от който е и моят огън. Аз се завърнах.”
Когато след време един от неговите съседи надникна в двора в кръга беше останала само шепа пепел.

Когато огънят пред очите на халата изчезна, той стоеше в двора на цитадела и около него по един и по двама се появяваха нови хали. Той въздъхна и се присъедини към другарите си. Камен скулптора от Дъбов Дол се превърна в спомен, а Камен от Огнените се завърна у дома.

Септември 480 BC няколко хиляди гръка застават зад спартанския цар Леонид, срещу многократно превъзхождащата ги персийска армия.
Никой не оцелява, но персийската армия е спряна.

Ὦ ξεῖν’, ἀγγέλλειν Λακεδαιμονίοις ὅτι τῇδε
κείμεθα, τοῖς κείνων ῥήμασι πειθόμενοι.

Ō xein’, angellein Lakedaimoniois hoti tēide
keimetha tois keinōn rhēmasi peithomenoi.

Go tell the Spartans, passerby,
That here, by Spartan law, we lie

Превода е от 300, най ми хареса от всичките.

Дочух шум от криле за себе си. Докато се обръщаш пейзажа около мен се промени. Планинския връх на който бях застанал се смени с тесен къс скала издаден над бездънна пропаст, а единствения път към стабилна земя бе препречен от величествен дракон възседнат от Владетелеля, който ме гледаше с насмешка.
“Откажи се, не можеш да ме победиш, дори нямаш крила”
Внезапно малкото парче скала под мене изчезна.
Владетеля не беше изненадан когато не паднах, нямаше как да съм стигнал до тук и да не мога да се справя, той просто искаше да ме види.
Усмихнах му се. Кожата ми придоби цвета на вечния лед а от гърба ми се разгърнаха две прилепови крила. Не ми трябваха да летя, но те бяха част от мене колкото и ръцете ми.
“Белият, така си и мислех, все някога трябваше да дойдеш, но пътя ти свършва до тук, Владетеля не може да бъде победен.”
При тези думи от устата на огромния дракон изригна огромна струя огън насочена към мен, която се разби в стена от същия елемент. След още десетина атаки ми писна.
“Стига си си играл”- изсъсках му – “Да приключваме!”
Той просто кимна. Драконът изчезна, заедно с пропаста. За същества като нас теренът нямаше значение и никой не си хабеше енергията за него, за това стояхме върху проста сива равнина. Едновременно и върху двамата ни се появиха доспехи: неговите сребърни, а моите кристално сивозелени. В ръцете си той държеше сребърно копие, което в следващия миг запрати към гърдите ми със светкавична скорост. Може би можех да направя нещо за да го спра, но нямаше значение. Копието потъна почти до края на дражката си в моя нагръдник.
“Пътя ти свършва тук” – в гласа му се долавяше тъга, колко ли пъти беше побеждавал.
“Да, а сега започва новият ми път като владетел” – при тези думи се завъртях. Очите му се разшириха от учудване когато не видя острието от копие да стърчи от гърба ми, а след миг зеленото острие отряза главата му…
Владетеля никога не губеше битка, защото щом загуби той вече не беше Владетел.

Close the windows
Hide in the deepest basement
Run as far as you want
Pray to whoever you want
Nothing would help you
We are back…

Fire is burning inside you
a glittering flame that makes the shadows fade
a funny feeling that something
is not the way it should be
and shade by shade
the fog is lifted
and you see so clear
what really it should be…
now you know what must be done,
which to save and which to burn…

See the highest mountain,
Gaze at the deepest sea,
Look at the dark dungeons,
Stare at the open sky,
And now I dare you.
Come with me…

Cold wind,
dusty road,
dying candle,
Farewell…

Their lines are comming,
death they want,
death they bring,
death they would get.
Arches…
Let lose!

Bolts of lightning hurricanes and rain,
Enemies unwanted,
You dared and you came…
StormLords, Charge!

Black crypt, dark cemetary,
blood spilled, lives taken,
for too long, no more!
You will die again…

Vengance ready for delivery,
Leather wings in silent night,
Shadows lurking in the moonlight,
Fly, Death, Fly…

1. Ако бях цвят, щях да съм зеленото което остава след час по рисуване в чашката с вода…
2. Ако бях плод, щях да съм ананас.
3. Ако бях животно, щях да съм човек от тях по голямо животно нема.
4. Ако бях книга… щях да съм хронология.
5. Ако бях дреха, щях да съм камуфлаж.
6. Ако бях бижу, щях да съм пръстен не че искам да се повтарям ама бижутата не са безброй.
7. Ако бях дърво, щях да съм бор, там на север, вечен докато другите умират.
8. Ако бях напитка щях да съм кафе, двойно без захар, с ментов сироп.
9. Ако бях насекомо, паяк от по гадните.
10. Ако бях песен, щях да съм разказ.
11. Ако бях филм, щях да съм нещо нещо дето или веднага те грабва или не го гледаш втори път.
12. Ако бях подарък, щях да съм нещо дето върши работа.
13. Ако бях град, щях да съм град щях да съм малък.
14. Ако бях месец, щях да съм февруари, все интересни ги пръква.
15. Ако бях цвете, щях да съм кактус.
16. Ако бях изобретение, щях да съм нещо, щях да съм направен от Скапания Стивън (или както му беше името)
7. Ако бях сграда, щях да съм катакомба.
18. Ако бях отговор, щях да съм “Защото’.
19. Ако бях дума, щях да съм ‘Нека’.
20. Ако бях мебел, стол, зъболекарски…

От тук нататък нещата са на волкос мен ме мързи:

1. Ако бях от фентъзи раса, щях да съм здрачник, я сега да видим кой беше изненадан?
2. Ако бях крепост, щях да съм Урвич.
3. Ако бях хладно оръжие, щях да съм кинжал.
4. Ако бях свитък, щях да съм заукопойна молитва.
5. Ако бях ездитно животно, щях да съм голяма котка.
6. Ако бях дворец, щях да си имам харем.
7. Ако бях майстор на магията, щях да си имам тесте карти… Ама аз си имам тесте карти…
8. Ако бях заклинание, щях да съм “Да бъде”.
9. Ако бях голем, щях да съм от октарин и разни екстри.
10. Ако бях божество, щях да съм Бог.
11. Ако бях магически предмет, какъв предмет My precious?
12. Ако бях голям гущер, щях да съм дракон, какъв друг избор има големият гущер?

Тук все пак малко мои:
1. Ако бях компютърна програма щах да съм Игра.
2. Ако бях герой от компютърна игра щах да съм Данте.

толкоз от мен.

If I were a proper brother-captain, I would know the prayer we are supposed to say. But I think you all know what we have to do. We do not know what our chances of survival are, so we fight as if they were zero. We do not know what we are facing, so we fight as if it was the dark gods themselves. No one will remember us now and we may never be buried beneath Titan, so we will build our own memorial here. The Chapter might lose us and the Imperium might never know we existed, but the Enemy – the Enemy will know. The Enemy will remember. We will hurt it so bad that it will never forget us until the stars burn out and the Emperor vanquishes it at the end of time. When Chaos is dying, its last thought will be of us. That is our memorial – carved into the heart of Chaos. We cannot lose, Grey Knights. We have already won.“

-“Ваньооо, ела да оправиш компютъра, че нещо спря!!!” – вика успя да проникне зад плътно прилепналите слушалки сложени върху ваньовата глава. Внезапно изоставения хотел който и без това беше ужасяващ въпреки липсата на каквито и да е противници, започна да му се струва направо непоносим, така че той бе принуден да даде пауза и да се вдигне от малкия лаптоп.
-“Ваньооо, стига игра бе, ела да ми оправиш машината” – тук вика освен паника издаваше и раздразнение.
-“Идвам, идвам” – и с огромно нежелание се запъти към съседната стая, където раздразнената колежка беше успяла да забие компютъра. Отново.
Гледката която завари когато влезе в съседната стая беше съвсем стандартна за ситуацията, колежката, вече леко разрошена, беше влязла в ролята на Бъди Холи върху клавиатурата на компютъра, с надеждата че щом това го е забило то и това ще го оправи.
“Чакай, успокой се, кажи какво стана и ще го оправим” – Ваньо се опита да вложи колкото се може повече спокойство и надежда в гласа си, но резултата беше плачевен. Колежката, учтиво възпитана се обърна да погледне човека с който щеше да говори, но със това си движение успя да закачи голямата чаша кола поставена до клавиатурата. Ваньо наблюдаваше със ужас как голямата тъмна вълна се понася към новата клавиатура, всичко сякаш беше замръзнало във въздуха, в следващия миг Ваньо осъзна че наистина беше замръзнало всичко, вълната кола стоеше като статуя на ужаса над клавиатурата. След около две секунди, според ваньовото усещане на време, нещата се развиха с някаква свръх скорост, преди да се усети колежката вече пищеше и се вайкаше, какво щяла да прави сега и как хубавата и риза е оцапана с кола. Ваньо измънка някакво успокоение, обеща и да оправи нещата и се втурна към собственият си офис. Докато стигне до там още два пъти изпита странното забавяне. Дори не седна на стола, директно протегна ръце към клавиатурата
>Logout
>Please login using your name and password
Силуетът на Ваньо се разми във въздуха
>Login ARCH12 longeringfrogs
>Username and password accepted.
>Welcome ArchAngel.
На мястото на валио вече се виждаше същество сякаш изтъкано от светлина и сигурно всеки един вярващ човек би паднал на колене пред нея, стига да не я чуваше какво точно приказва в този момент.
“Ах идиотът му идиот, ще му покажа аз на него, ще ми дърпа целият канал той на мене, аз сега ще му обясня…”
Докато траеше цялата процедуре Ваньо беше забавен още веднъж.
“И допълнителните канали засмукал, кретена му с кретен…”
Ръцете му отново зашариха по клавиатурата:
>Disconnect
>Connection WORLD has been terminated
>Connect Backup7
>Connecting…
>Connection Successful.
>Welcome to Backup7
След като се върза към резервния канал Ваньо извади една телефонна слушалка и я заби в USB-то на лаптопа, и набра номер от клавитурата.
“Да моля?” – гласът от другата страна звучеше като някой дебел италианец, дошъл от дълбините на мафията, поне това за дълбините беше вярно.
“Лу, някой ми е заграбил основния канал, ти да знаеш нещо по въпроса” – тонът на Ваньо загатваше за доста неприятни неща.
“А, Ваньо, ти ли си? Не си се обаждал отдавна.”
“Стига си ми увъртал, пак ли сваляш арабските хареми на веднъж бе идиот такъв? Ограничи си скоростта щото побъркваш системата.”
“А не, аз от тогава такива неща не съм правил, сбъркал си човека”
“Сигурен ли си?”
“Абсолютно в момента съм хакнал един сървър на Doom и играя с всичките демони наведнъж, е играчите са учудени от новото AI ама се държат засега. Обаче за по интересно съм ги пуснал по личния канал, и за тва не съм усетил нищо”
Ваньо изломоти нещо нечленоразделно и трясна слушалката. Няколко минутки потропва нервно по бюрото и след това пусна десетина трасиращи и диагностични програми. След половин час усилена работа, анализиране на резултати и разговори с колеги той беше готов.
>Open 0.0.0.1
От лаптопа се разнесе синя светлина и очерта полупрозрачен правоъгълник във въздуха.

The Dark Fairytale

Добре дошъл в моят свят, където аз съм господар.
Където всичко се обръща, а животът е кошмар!
Никой няма да ме сбърка в някой светъл, слънчев ден -
С плащ от нощ по пътищата бродя, няма нищо светло в мен!
Очите остри и блестящи, а и черни кат` катран,
Косата тъмна, права, тежка, със цвят като на обсидиан…
Не можеш да ме видиш, не можеш да избягаш,
не можеш даже и да искаш -
Защото аз съм все при теб и колкото и да се стискаш -
Накрая ужас се изписва на твоето лице
И започваш да крещиш във паника с пръснато сърце!
Животът тихо те напуска, отлита и душата ти, нали?
Не си недосегаем и загиваш,
за това недей на никой се моли!
Защото аз съм неподвластен и ужасен,
като истински жътвар -
Жътвар за всички други – див, безумен, буен звяр!
А силата ми е огромна – никой всъщност и не знае -
Мога аз Вселената да преобърна,
а този никой пак няма да узнае!…
А иначе съм скромен, тих, възпитан,
пък и благороден съм, нали?
Помисли, преди обаче да си погледнал натсрани -
Да, точно там във ъгъла от сенки,
Защото жалко но това ще е последната ти гледка…

това съм аз през погледа на един приятел преид много време…
за това което можем…